Понякога не искаме да се връщаме към снимки, които пазят спомени от трудни времена. Не защото бягаме, а защото в нас все още живее онази част, която е била наранена. Снимките са врати — към усещания, звуци, аромати, емоции. Поглеждайки ги, ние не просто си спомняме — ние преживяваме отново. А понякога сърцето все още не е готово да премине през тази врата. И това е нормално. Да се пазиш от онова, което още боли, не е слабост. Това е инстинкт за вътрешно оцеляване — мъдростта на душата, която знае кога е време за тишина. С времето идва моментът, в който тези образи губят силата си. Тогава вече не виждаме болка, а път. Не минало, а осъзнаване. И снимките отново стават това, което винаги са били — спомени, за които сме благодарни, защото са ни довели тук. Да не гледаш назад е форма на любов към себе си. Да се върнеш с мир — е изцелението. В Алхимията на мига Тонка Стоянова